Чече,

Грешно си ме разбрала. За много работи.

Казах, че АЗ предпочитам да имаш бебе пред котка. Ама ти не, та не… Тва първо.
Второ, НИТО искам да се връщам в BG, нито искам да чувам за тая държава. Хич не ме интересува дали нещата потъват или се оправят, второто не го вярвам даже. Липсва ми семейството, ама ги виждам веднъж в годината и това ми стига. Честно. Приятелите не ми липсват, щото почти не останаха - най-добрите или се изнесоха, или се промениха. Няма ги вече ония хора, дето ги имаше. Нали се сещаш - тръгваш по главната от телевизионния сервиз към гъбата. И вървиш, вървиш… и като “тръгнал кос” почваш да се спираш. Тук се спрял, там се спрял, щото все приятели виждаш.
И докато стигнеш до гъбата, и си вече закъсниал за срещата, щото много си се поувлякъл.
А тя срещата на часовника… Лудница. Звъниш. “Ай да се видим на гъбата, че много закъснях… Знаеш как е…”
И ти казват “Няма да се притесняваш, аз съм още на градинката на Алана, и ти знаеш как е…”

Абе кви глупости и аз говоря, то тогава нямахме мобилни телефони.
Помниш ли как си пишехме на гъбата бележки? Все от северната страна, върху плакатите, на нивото на очите все… “Вили, Джи, Йори, отиваме в Дистел-а, че ако почакаме още половин час, ще стане криминално…”
Веднъж пък една приятелка ми беше написала: “Иво, закъсняваш 10 минути. Много ме стегна шапката. Яхвам метлата. С Нина Йовкова съм. В момента седим на италианското и те наблюдаваме как четеш. Ела да се посмеем заедно.”

Ех, тия закъснявания… Веднъж като се научиш, и после цял живот искаш да си закъсняваш. Много е хубаво. И си закъсняваш, кво да правиш…
А градът малък, компактен… Като разкрачиш пергелите, вече си го обкрачил. И въпреки това колко тенекии са дрънчали… Леле…
Ха пробвай днес да вържеш тенекия, де! Ще вържеш ти, друг път. Срещаш си се послушно, ама първо се уговаряш, контиш се, мъжа си водиш…

Едно време как никак не сме се контили… Ти контила ли си се? Хич не си спомням аз такива работи… Мамо, дай пари и айде… Мяташ се на двойката и си в Luttle Rock. Без да се уговаряш, без да се чакаш, то за там нямаше кво да се чакаш. Направо отиваш и знаеш, че те твоите хора са там. Щото те всички винаги бяха там.
А в събота - айде юруш към Eagle’s. Щото да има разнообразие. Твойте хора - пак там.

И после напивания, опивания, свалки, който с когото, навънка, да повръщаме зад киното… Леле, що бира сме излочили там… а пък колко сме изпикали… Не ми говори.

И как веднъж не се намери кой да ме заведе на мъжки стриптийз в O’NEEL! Толкова исках да отида, а то хем беше скъп входа, хем трябваше маса да резервираш, хем да си с намазана компания и да пиете много, че иначе ставаш за резил, нали знаеш как е… Сервитъорките, дето ти хвърлят менюто на масата… Ех, какви сервитъорки имаше!

Имаше и GRAND. Щото нали бяхме елитни… А когато не бяхме, ходехме в Мамба. То такова, за чалгарите… И вътре - Ваня с големите цици, сестрата на DJ-я… Тая жена сигурно от прегърбване ще умре някой ден, от друго няма да е. Те сигурно така тежат… Ако не ги е отриазала. Аз ако имах такива цици, щиах да ги отрежа. Ми да! Като са ти малки, слагаш силикон, а като са ти големи, кво праим? Режем. То си няма сметка направо, нито дрехи може да си купиш, нито плата ше ти стигне, като си шиеш рокля за бала…

Балът беше гаден. Така и не се научиха някои хора, че не се казва “абитюриенски”.
Ресторант “Железник” беше гаден. И DJ-ят беше гаден. И хората бяха облечени гадно. Все им бяха големи костюмите, не можеха да си свикнат на обувките, фризурите им стърчаха…

Исках токчета аз на бала. Ама не ми дадоха. Че то нали се сещаш - роднините кво ще кажат, че класа, че родителите, че приятелите… Щели да се смеят… Те не че не се смяха така де, имаше много смешки на бала. Чак от смешки не ща да си спомням…

Не ви ща видеокасетите, така казах. Надух се, нали ме знаеш. Метнах косите назад, както си ме е учила мама, че нали от царски род идваме… все принцеси. То за кво ли ми е тая видеокасета, ние и до ден днешен нямаме видео вкъщи.
То и “вкъщи” няма вече. Наще се махнаха от оня апартамент до Аязмото. Е, че хубав квартал беше, беше. Последния път като минах оттам, знаеш ли как бяха разорали улиците? Цял живот се питам “Бе хубаво разкопал си, разкопал. Квото си търсил, акъла си, намерил си го сигурно. Ми не можеш ли да си заринеш лайната след тебе? Що ще оставяш така едни грозни зейнали дупки по средата на улиците?”

И така. Газификацията била виновна. Сега си тече газта ей така по улиците и накрая Русия не давала.. И седят училищата затворени.

Еййй, тва беше еба си якото, да ти обявят дървена ваканция! Сега му викат май газова ваканция, щото дърветата отдавна ги изсякоха… А пък как сме ходили по Аязмото като гламави да залесяваме, не е истина. Тичай по баирите, мъкни едни големи копачи и мотики… И да се облечете с удобни дрехи, да не ми дойдете с токчетата, така викаше класната. Че все сте ми кокони в училище, ама на къра няма кой да ви гледа.

Ше си гледаш работата, ше си ходя както си искам. Фанито (Димитрова) и тя много мрънкаше. Ей, как мрънкаше тая жена! “Дианче, какви са тия кукили, дето си се качила на тях? Това обувки ли са, гледай, цели копитца! А пък Йорданка как си намазала червилото почти до носа… На мустачки го виждам оттука…”

Така викаше Фанито.

Сега вече нищо не вика. Минава, усмихва се,… и продължава. И си е все същата. Все с тая бяла коса и с очилата. И червилото даже и е същото. Няма да остарее тая жена.

Класната много бързо остаря. И Бонева и тя, имала проблеми жената, някакви… Така се съсипват хората.

Ние всички имаме проблеми. И си пускаме един ден гадната музика, почваме да мислим и да си спомняме, и да си подвикваме как щеше да стане, ако не беше се случило… и другите му там, абе нали се сещаш… И ни става гадно… и почваме да се предаваме… Всъщност, отдавна сме се предали. Направо сме си ходещи мъртъвци, да ни пита човек какъв смисъл има още.

Онова време няма да се върне. И това, дето си го мечтаехме, също няма да се сбъдне. Ще се залъгваме с това, че животът е интерактивен. А като не са ни се сбъднали ония желания, ше си пожелаваме други и пак ще сме залъгани. Щото сме твърде пораснали за гумени залъгалки, затова ще си смучем мечтите.

И те ще се сбъднат в един друг живот.

Как искам да почна отначало…

С болезнената откровеност на финала! Но си безумно прав! Поздрави:-)

хубаво, но егоистично...
щом навсякъде е лъжа, какво ти пречи да се върнеш в родината си..
да де, парите..парите..

И аз бях в чужбина - учих, създадох незабравими приятелства, спомените ми са прекрасни. Но се върнах, защото осъзнах, че съм това, което съм, именно защото съм отраснала по същия начин и защото не искам децата ми да растат в стерилитета на западния начин на живот. А приятелите и ценните хора ги има навсякъде, останали са и у нас. Убедена съм в това, защото имам такива хора около себе си.
Късмет на всички, където и да са :)

Но ако позволиш, да ти дам една нова насока... Никъде не си прочела за лъжи, нито за тази и онази родина. Нека това да са размисли за това как животът се променя по начина, по който той си иска, а не както ние си го пожелаваме. Става ли? За лъжите не съм писал, нито пък дали искам да се връщам или не.

Нито пък виждам нещо егоистично в това човек да въздиша и съжалява за пропуснатите шансове. Не искам да се връщам, защото си нося хубави спомени от родината и ще ме боли много, ако трябва да се разделя с тях.