Тя се надвеси над витрината и заоглежда хлебчетата. Прясно боядисаните й в тъмночервено коси паднаха върху стъклото, тя автоматично ги защипа зад ухото си и се вглъби в концентрацията си. Погледът й пошари палаво по всяка кифличка и хлебче, дори и по трохите, отчупените парченца хляб, слънчогледовите и тиквените семки.

- Тези… тъмните хлебчета с маслините… с мая ли са печени? - попита Тя и погледна, без да се изправя, към продавачката през витрината като през през стената на аквариум.
- Не, - каза Той изненадващо някъде над нея. - С любов… С любов са печени… не с мая.

Двамата се разхилиха толкова заразително, че продавачката сякаш изпусна на земята сериозното си лице, измъкна изпод тезгяха двете си трапчинки и ги окичи над грейналите си снежнобели зъби.

“Как хубаво са влюбени тези двамата”, помисли си Барбара и им се усмихна още по-слънчево, поглеждайки дискретно през процепа между витрината и прозореца. Там видя как Той беше хванал Тя за крайчеца на якето. За Барбара всички хора в последните 2 десетилетия се казваха Той и Тя. Различаваше ги само цветът на косата.

Барбара работеше в като продавачка на щанда за хляб още от отварянето на този магазин, преди 24 години. Тогава беше на 22, тъкмо беше изучила занаят - беше шивачка, но понеже закриха голямата фабрика за хавлии, тя си остана само с мечтите. Надяваше се някой ден нещата да се променят и разказваше, че само временно работи в супермаркета.

Днес даже и не мислеше за липсата на избор. Косите й бяха побелели откакто майка й получи удар и седна в инвалидна количка. Като че ли и нищо друго не се промени в живота й.

След тази смяна Барбара си тръгна, както обикновено, с метрото в 20.22 часа.